село КОСОВО - възраждане от руините

 

"Прието е, стане ли дума за историяна на кое и да е селище, първом да се изрови произходът на името му. Косово е звучно българско име, при това и съдържателно - звучи като песен на косове, пойни птии, които обитават не само околните гори , но и градините на селото. Правени са доста наини предположения  за произхода на името , но ще продължа пърата си мисъл, като я свържа с хипотезата, че в околностите на селото се намира крепост на Дионисий - тракийския бог на веселието. Името на тази крепост било Косевис."

От книгата: Косово, омайно като песен на пойна птица - Христос Ил. Родопски

Село Косово е малко родопско селце, разделено от река, сгушено в прегръдките на планината. Да попаднеш там и да чуеш песента на косовете, да се насладиш на цветовете на есента е подарък, който не се забравя. Изоставено заради липса на препитание, сега селото се събужда за нов живот. Родолюбиви българи, възстановат част от срутените стари къщи спрямо старите традиции и видът, в който са били. Но разказът не стига. Трябва да се отиде на място, да те прегърне уюта на родопската къща, да те посрещнат с добра дума и вкусни ястия. Да се събудиш и пред теб да се разстилат всички цветове на есента.

Село Косово е с много добро местоположение и отправна точка за много мистични места:

- Караджов камът

- Белинташ

- Кръстова гора

Но си отделете поне половин ден да се насладите и на самото село. Да видите старото училище, църквата, да се разходите по калдъръмените улички и да се насладите на невероятните гледки.

Около самото село има чудесни пътеки за разходка и наслада на душата.

А храната няма нужда от описание. 

Снежна родопска приказка

Зима е. Снегът пука нежно под всяка стъпка. Слънцето се опитва да надникне между облаците. Навън е тихо и бяло, мноого бяло. Може да те заболят очите от светлина и красота. Въздухът е чист, толкова чист, че е невероятно. 

Нишите в Ночево - много въпроси и нито един отговор

   

   Нишите в село Ночево не бяха част от плана ни за родопското пътешествие.

Те просто се случиха! Най-хубавите неща сами ни намират, нали?След много търсене на интересни и не толкова посещавани места в Родопите, попаднах на информация за нишите от Ночево. Чудесно! Намираха се по обратният път от Перперикон към Пловдив, където бяхме отседнали.

   Началото на търсенето на нишите започна от табелата за село Ночево. 6 км тесен, виещ се път, който с нищо не подсказваше, че пътуваме към интересно място. Но както се убедихме последните дни, най-хубавите неща са пред очите ни, прости не ги виждаме. 

На първия разклон се отклонихме надясно, и се оказахме на черен път, който скоро прерасна в не особено насърчителен кален коловоз.  След внимателно каране се стига до малка полянка, разположена пред бившо, силно разрушено училище и миниатюрно кметство.

Спряхме с идея да се огледаме, за видими ниши и да разпитаме местните за посока. Една млада жена и симпатичен черен корен бяха първите посрещачи. На въпроса ни: "Къде е пътя към нишите, а дупките  в скалите?"  тя просто си рамене и каза, че никога не е чувала нито за дупки нито за ниши. Идвали някакви хора, нито знаела откъде, нито защо идват до това отдалечено място и хуквали по горите, ама защо.....

Вторият човек, който срещнахме ни каза просто да вървим нагоре по пътеката над кметството. И той не знаеше нищо за ниши, дупки в скалите и други мистерии, но всички които идвали натам отивали, явно натам е посоката, която и ние търсим.

Не бяхме особено обнадеждени. След разговора с двама местни, никой не беше чувал за ниши в скалите, а скалите се  виждаха с просто око от поляната на която бяхме!

Поехме нагоре. Оглеждахме всяка скала. Отклонявахме се наляво и надясно, да не изпуснем някоя ниша. Докато в един момент, някой не извика: "Намерих ги!" 

   

   Невероятно! Красиво! И необяснимо! Защото нишите се намираха на отвесна скала, която виждахме, но не можехме да достигнем отблизо, колкото и да опитваме? Как тогава са издълбани там?  Всички ниши, които видяхме, бяха на високо в скалите и всяка скала имаше издълбана козирка, за да не се стича водата и да разрушава нишите, но това не даде отговора на въпросите как са издълбани нишите и какво е тяхното предназначение.

   На където и да се обърнехме в далечината в скалите се виждаха ниши. Достъпът до някои от тях изглеждаше почти невъзможен.

   Част от групата се втурна в търсене на други ниши, по достъпни и близки, други останахме на камъка пред пещерата. Оттам се разкрива чудна гледка към всички скали и издълбаните в тях ниши. Стояхме и съзерцавахме. Миг безвремие и хиляди въпроси. Как? Защо? С какво са издълбани? 

 А пред погледа ни  се откриват две чудни поляни, огряни от късното слънце. На тях се намират двете камени шарпани. Едната е запазена с двете си части и преливник. От другата, за съжаление е останала само една част.

   Слънцето залязваше и трябваше да тръгваме, колкото и да не ни се искаше. Трудно е да се откъснеш. Трудно е да оставиш неразрешена загадката за произхода на нишите. Още по трудно ни беше да повярваме, че хората на Ночево, които срещнахме не знаеха за тяхното съществуване.  

   Ще се върнем пак! Сигурна съм.

А утре поемаме към великанските чаши в Розовец:

Великанските чаши

Перперикон

   Перперикон е поредната наша цел  в родопското ни пътуване. Ако трябва да съм честна, не знам какво да напиша. Преди мен е написаното толкова много, че  обезмисля всяко изречение, което ми идва на ум. 

   Мястото е магично! Неслучайно е избрано точно там на върха, близо до боговете. Но най-невероятното е, че разкопките продължават и до днес и се разкриват все повече и повече артефакти от това невероятно място.

   Оставям снимките да говорят.

   Дано съм пресъздала поне малко от духа на това място.

   

Загадъчните ниши в Ночево, следваща дестинация в нашето пътешествие

Татул - миг от вечността

   След Стремци и Харман кая, Татул беше следващата спирка в нашето родопско пътешествие. Времето по целия път беше динамично и променящо се. Валя ни дъжд, след това град, стана тъмно като в рог, но над Татул се виждаше ясно небе, невероятно слънце и приказно бели облаци. Всяка снимка изглеждаше  като картичка. Красота на култовия комплекс спираше дъха ни  и засилваше мистиката на мястото.

   На много места споменаването на Татул върви успоредно със споменаването на Орфей. Има много писания, че това е мястото за поклонение пред Орфей. Същото толкова много писания оборват тази теория. Прекрасно е да има легенди, които да привличат хората и да продават туризъм, но е хубаво те да почиват поне на базата на малко доказателства. В повечето публикации на сериозни археолози, проучвали гробницата лежи твърдението, че това е гробница на богато семейство от рода на одрисите. При разкопките са открити множество глинени олтари, ритуални съдове за жертвоприношения и глинени човешки идоли, изображение на бога Слънце, три колела за макети на Небесна колесница и част от златна маска.

   

 "  Първите археоастрономически проучвания на обекта са осъществени между 1981 и 1987 г. от проф. Никола Николов, Славей Златев и Калина Василева, а резултатите са публикувани  през 1988 г.във сп. "Археология". Учените наблюдават известния улей от южното подножие на пресечената пирамида, ориентиран в посока изток-запад. (Той е дълъг около 2,5 м и широк в краищата си около 0,8 м. По средата се стеснява и в хоризонтален план наподобява знака “Х”, в пресечната точка на който е образуван вертикален процеп с ширина 8-10 см и дълбочина 50 см.) Т.нар. "мушка" е насочена към изгрева на цяло Слънце (тангиращо с долния си ръб хоризонта) при равноденствие. Голямата ос на саркофага от най-горната площадка (върху "покрива" на пресечената пирамида) е насочена към изгрев Слънце по време на зимното слънцестоене. Същевременно на обекта са регистрирани и тронове, които могат да се изследват като пунктове за наблюдение на близкия и далечния хоризонт.[15]

През т.нар."улей" се вижда и първият лъч на Слънцето в деня на есенното равноденствие (около 23 септември). Улеят е перпендикулярен на нишата със т.нар."гроб" (саркофагът), поради което първият слънчев лъч в деня на есенното равноденствие прониква в него. От тази дата денят започва да намалява и "богът Слънце" започва да "гасне" и "умира" - "отивайки" на север. "Завръщането" му е на датата на зимното слънцестоене, когато денят започва да се увеличава.[16]

По време на археоастрономическите проучвания през 1982 и 1983 г. на обекта са проведени метеорологични и физични изследвания, които установяват наличието на депресия на геомагнитното поле. Измерванията на температурата на скалата и въздуха са показали, че непосредствено преди изгрева на слънцето температурата рязко спада, а впоследствие се наблюдава постепенно се покачване. Причината за тези явления е вероятна аномалия в структурата или в състава на скалния масив. Подробно геофизично изследване на тези аномалии не е провеждано. Допуска се, че тези аномалии са били фактор за древните при избора на мястото на светилището."

  Да оставим откриването на ползвателя на гробницата на археолозите, а ние да се насладим на невероятната магия на мястото.

  И продължаваме към следващото място...

Перперикон

Харман кая - по следите на древните траки

   Нашето родопско пътешествие продължи с поредния древен "монумент", който спира дъха и изумява съзнанието с размери и хиляди въпроси. Въпроси, които не винаги намират отговор.
   Пътят до Харман кая е лесно откриваем. Обозначен е с кафяви табели и се намира в района на село Биволяне. Паркира се на уширение на пътя и след съвсем кратко ходене се разкрива изумителната гледка, която представлява това тракийско светилище:

  

   Странно е да се опише какво е първото впечатление. Едновременно те залива възхищение, учудване и вътре в теб валят хиляди въпроси. Впечатляващ размер на структурите и грандиозна импозантност. Някак си не можеш да сглобиш  пъзела на момента -  как са успели да го направят, как това светилище се е запазило до днес и каква е била неговата роля  в живота на траките. Теории много, публикации също. Навярно някои историк е напипал парче от истината, други не толкова, но това прави посещението на такива места още по загадъчно и изпълнено с приключенски дух.

   Според голяма част от изследователите на Харман кая,това  е древна обсерватория. Мястото където предците ни са се следели лунните цикли и са  извършвали ритуали за благоденствие. Светилище жизнено необходимо на древните, да почитат необяснимите сили и явления   около тях.

   Първото нещо, което се забеляза е голямото кръглото светилище с дълбоки полукръгове на пода, които вероятно са служили за определяне на зимно и лятно слънцестоене.  На мястото има голям и малък харман.

 При внимателно вглеждане, на входа на светилището се забелязват жлебове  на врата.


 На няколко места има "шарапани" или дълбоки правоъгълни басейни с преливници към по малки кръгли каменни съдове.

   А според археолозите под храстите и буйната трева има град наподобяващ по величественост Перперикон, град който все още не е разкопан.

   На много места могат да се видят "вулвоподобни" процепи в скалите.

Входа на пещерата

   Околността е изпъстрена със скали и издълбани трапецовидни  ниши. Харман кая е  магнетично място изпълнено с мистика и загадки.  Все още неразкопано и не толкова популярно. Прекрасно място, на което откриваш магията на траките и оставаш изпълнен с благоговение и изумление.

Следващата спирка от нашето пътешествие:

Татул - миг от вечността

Стремски златни мини - за търсачи на силни усещания

  В продължение на родопското пътешествие по пътя към Татул, намерихме страхотно място за търсачи на силни усещания - Стремските златни лабиринти. Древни мини за добив на злато, в землището на село Стремци. Същите могат да се срещнат и  под името -  пещерата Иниклер, но пещера реално няма. Има прокопани множество тунели, които към днешна дата са изоставени и има заселили се прилепи, което вероятно е накарало някой да нарече тези тунели пещера.

   От всичко прочетено става ясно, че входовете са много, част от които са затрупани. Злато отдавна не се добива, защото жилите са изчерпани и никой не се занимава с проучване в това землище. Описанията за намиране на мястото също са много мъгливи, има и доста разочаровани търсачи на златна жила, които са достигнали до затрупаните входове или не са намерили нито един вход.

   Нашето търсачество започна с пропускане на разклона за Перперикон и продължаване по десния път до излизане от селото. Там насред нищото попитахме местен овчар за посоката, към така желание златни мини. Упътването беше, още малко нагоре по този път до завоя с гумите ( един от острите завои, малко след селото освен с мантинела е обезопасен с гуми) се гледа в дясно, поляната с новите стълбове. Там има импровизирана поляна за паркиране.

   Ако трябва да съм честна, на мен това описание ми се стори нереално, а поляната и новия стълб като посока още повече. Бяха далеко от всичко, което бях чела. Повечето описания са в посока наляво, а ние поехме вдясно. Но пък бяхме групи ентусиасти с жар за търсене на злато в началото на ерата Клондайк.

   От поляната тръгнахме нагоре и надясно в търсене на неизвестните входове на златния лабиринт.... Докато след не повече от 5 минути някой не започна да крещи с висок глас, че е открил нещо.

  Оказа се комин за вентилация, който е използван и за вадене на изкопаното. Веднага се намери доброволец, който се спусна с такава скорост, все едно долу тече златоносна река. Е не излезе със злато в ръцете. Но се върна щастлив и зареден с адреналин и увереност, че сме във вярната посока.

   И така се  започна... Един след друга намирахме и други "комини". Мястото беше пълно с такива дупки, някои от които доста опасни, защото реално можеш да паднеш в тях преди да осъзнаеш къде стъпваш.  В някой слизаме, други пропуснахме като особено рискови.. Трябва въже за спускане и вадене на човек. Близо до по дълбоките дупки си имаше и място за връзване на въже, което ни наведе на мисълта, че все още някой слизай там долу.

 Не след дълго ни заваля дъжд, който реално сложи края на нашата "златотърсаческа" експедиция. Не бяхме подготвени, а и стана невъзможно за ходене по мокрите листа и хлъзгавата пръст.

   Тръгнахме от това магнетично място с по-висок адреналин, много емоции, и няколко камъка за спомен, които за нас са повече от злато.