Пътуване до съкровищата на Хотница

   Село Хотница, се намира близо до Велико Търново. Известно е с най-старото датирано златно съкровище в Европа. Златото е и сред най-старите обработени златни находки в света (за съжаление, малко българи знаят този факт). Землището на селото е археологически феномен с откритите многобройни антични селища. Едно магнетично място, пълно с история и артефакти.

   Ние обаче сме се запътили не към могилите и разкопките, а  към най-красивата част от Хотница - екопътеката и водопадите.  

Намирането на началната точка на екопътеката, не беше най-лесната част, поради липсата на табели  и информация за мястото (пътуването ни до Хотнишката екопътека, беше малко след откриването и, сега ориентирането може и да е по-лесно). Още в самото начало на пътеката се открива вдъхновяваща гледка:

   * "Местните природолюбители" се бяха постарали да превърнат това място в бивак и бунище на открито. Доста успешно при това. Точно в подножието на първия водопад, се търкаляха доволно количество изтрезняващи мъже. Езерцето беше пълно с пълни и празни бутилки. Отрезвяваща реалност на българската действителност. Снимка от тази "красота" няма да публикувам, защото мястото си заслужава. Надявам се да ценим и пазим  повече това, което природата ни е дала. 

След като се полюбувахме на първия водопад, се устремихме нагоре по пътеката, която в началото е плътно до скалите. Пътеката е обезопасена и удобна и за деца и за възрастни.

Поглед отгоре:

Това  е любимото ни място за минаване. Почти магическо усещане за мястото, особено с прокрадващата се светлина от двата странични отвора:

По пътеката имаше много живописни мостчета, за  преминаване. А зеленото беше в най-невероятните нюанси на този цвят, който съм виждала. Съжалявам, че нямам таланта на Чудомир, например, за  да предам с думи красотата на мястото от снимката. Иска ти се да връщаш и да минаваш отново и отново  по мостчетата. Изглежда нереално и неустоимо. Постоянно бяхме в очакване някое малко, зелено гномче, да надникне любопитно иззад поредния храст. Но....не се случи, за съжаление.

 Падащата вода на водопадите е успокояваща и релаксираща гледка.

 Слизаме надолу...

После нагоре....Това изкачване  беше най-трудната част за минаване. Липсваше сянка, водопад и пътеката изненадващо свърши в нищото. Просто така....Напук на нашият ентусиазъм и бодрост, за часове ходене нагоре по скалите.

 За нас поне това беше краят на пътеката ....поогледахме се и поехме обратно.