Пещерата Проходна, скална църква и още нещо...

   

   Ноември. Невероятна ноемврийска  прогноза за 20 градуса в този съботен ден. Как да стои човек вкъщи, когато може да се наслади на красивата есен и неизвестните места, които предлага България. Малко време за събуждане и търсене на посока. Решаваме мястото да е близко до София, все пак се стъмва рано. Поемаме към пещерата Проходна. Есента вече  е в края си, последните есенни листа се поклащат мързеливо, преди да затанцуват към земята.  Слънцето грее ненаситно и денят е по скоро горещо-пролетен, отколкото част от отиващата си есен.

 

    В началото на маршрута е величествена "порта", водеща към вътрешността на пещерата Проходна. Това е най-големият пещерен вход в България - 45 метра.

   Самата пещера е добре осветена  от естествените отвори в тавана. Тези отвори някои хора наричат "Божиите очи", други "Дяволските очи". Името няма никакво значение, важно е усещането, което пораждат когато човек застане под тях. Страхотната симетрия, оформяща две очи и лице, оказва  невероятно въздействие върху всеки, който ги види.

   След като разгледахме пещерата, послушахме прилепите,  решихме да продължим разходката си в посока към Пещерния дом. До там водят две пътеки от входа на пещерата. Ние избрахме по стръмната, вдясно от входа,  която се оказа особено живописна и със страхотни гледки.

Танцуващата гора

   След двадесет минутно ходене, стигнахме Пещерния дом, откъдето се открива невероятна панорама към Искърското дефиле. Самият пещерен дом е вкопан в част от скалите, а погледнат отгоре има формата  на прилеп.  Отделихме малко време за отдих и съзерцание и продължаваме към следващата точка - скалната църква.

Пещерен дом 

   От пещерния дом има стръмна, но особено предизвикателна и красива пътека към скалната църква св. Марина. Какво по хубаво от това, да ходиш на ръба на скалите, за да стигнеш до малка скална църква. Особено с деца. 

   Част от пътя е обезопасен с метално въже, прикрепено към скалата, това би трябвало да накара всеки да се чувства сигурен и добре осигурен, по този екстремен път. Има и красиви дървени мостчета, улесняващи преминаването. Лично за мен достигането на църквата, си беше силно лично преживяване. На места дори се колебаех, дали да не се върна обратно. На някои места стоях и съзерцавах успокояващата  природна гледка, разкриваща се пред очите ми и се чудех, как да се закрепя на един крак, да държа металното въжето и да се опитвам да хвана с фотоапарата тази красота.

   Църквата Св. Марина е построена през 14 век. Обитавана е от монаси отшелници, изповядващи исихазма - течение в православното християнство, според което при усилена молитва и вглъбяване, вярващият може да постигне единение с Бог. Църквата  е успяла да оцелее през годините на Османско робство чак до 19-ти век, когато остава без монаси и започва да се руши. Окончателното и разрушаване е през годините на комунизма. 

   По време на нашето посещение, църквата беше възстановена и млади иконописци, украсяваха вътрешната и външната част. Поговорихме си с тях за близки интересни места. Оказа се, че до самата пещера Проходна има още две проходими, по-малки пещери. Наблизо са и още две скални църкви - до които обаче ние не стигнахме. 

   Не стигнахме, защото иконописците ни разказаха за две страхотни къщи съвсем наблизо, които приличат на домове на хобити и биха зарадвали децата, а и нас самите. Това смени посоката на разходката.

   

   Къщите са плод на въображението и неуморния труд на собственика. Невероятно, красиво и завладяващо място. На живо е нереално красиво и вълнуващо. Заредено е с много любов, труд и сбъднати мечти, за едно по различно и вълнуващо място за живеене.  От сърце благодарим на милите собственици, които ни оставиха да нарушим спокойният им следобед и да разгледаме къщите, а на всичко отгоре ни почерпиха, вкусен домашен кекс. Невероятен ден! 

   

   В края на разходката, видяхме тази скала с кръгъл отвор - част от гигантско колие на великан:)

   

   Карлуково този път ни изненада освен с позната пещера, с невероятни пейзажи, възстановената скална църква и с  невероятна хобитска къща, плод на нечии мечти и неуморен труд. 

Етъра - късче запазено минало

   Няма да пиша много. Ще оставя снимките да говорят. Да нашепват за тишината, красотата и душата на Етъра. 

   Местоположението му е лесно - 8 км от центъра на Габрово. Няма как да се объркате, пълно е с табели. Когато стигнете, оставете духът на мястото, да ви завладее.

    Наследете се на ромоленето на старата кирпичена воденица:

  Запазеният вид на къщите и стаите, напомнят за историята на нашите предци.

На площада може да се насладите на процеса на правене на пестил. След като сливите се сварят до необходимата консистенция, се разстилат върху дървени дъски и се сушат на слънце или "фурна".Дървените "фурни" за пестил могат да се видят в Етъра. А пестил може да си купите прясно нарязан, несравнимо удоволствие за малки и големи.

Ако огладнеете в края на разходката, в двата края на Етъра има ресторантчета, където може да опитате местни специалитети. Прекрасен начин за завършек на деня.

Детска железница "Знаме на мира" Пловдив - за малки и пораснали

   Наличието на деца изисква постоянно търсене на нови и интересни места. Да не им е скучно, да не е само ходене сред природата, да може да се лудува и да е нещо ново.  Това превръща мечтаното сутрешно спане до обяд в мисия невъзможна и го заменя с ранно кафе и търсене в интернет, на ново и интересно място за разходка.
   Пловдив е близо до София и е подходящо място за еднодневна или двудневна разходка, а и има много подходящи места за деца. Едно от тях е влакчето "Знаме на мира" на Младежкия хълм.

   Влакчето е симпатична и  цветна композиция, която се оказа много популярна  и използвана в Пловдив. Освен децата, се возихме и възрастните и беше забавление както за тях, така и за 

нас. Обиколката е в рамките на 20 минути и минава през тунелче и надлез. 

       Самият хълм също се е приятно място за разходка. А близо до линията на влакчето има и заведение за хапване с детски кът. Какво повече му трябва на човек, за прекрасна и отпускаща събота.

Минералните извори на Железница

   Набелязана отдавна като желана от нас дестинация. Но все тръгвахме някъде по далеч и не стигахме до тях. До една мързелива и леко намръщена събота, когато  искахме разходка сред природата,  която  да е близо до София, в случай на внезапен пролетен дъжд, който надничаше от облаците.

   И поехме в търсене на минералните извори на село Железница. Като една добре "ориентирана" жена, реших че посоката на ляво от центъра на селото е повече от достатъчна за да намерим началото на пътеката. Ако не се справим ще питаме някой по пътя. Началото се оказа се наистина лесно за откриване, а и миризмата на минерална вода няма как да се сбърка.

  В самото начало се вижда старата баня, която все още се ползва от местните. Преливаше от хора, които се къпеха, перяха или просто си пълнеха минерална вода. С огромна радост се шмугнахме в тишината на гората. Природа през пролетта е удивителен художник. Всичко е искрящо зелено, с питателен аромат и води до безвъзвратно влюбване. 

   След 30 минутно ходене отново се понесе миризма на сероводород, явно бяхме на правилен път. 

   Открихме и първият минерален извор изграден в реката. Облагороден от местните, с вид на голямо джакузи.

  За децата хващането на поповите лъжички беше най- интересната част от разходка. 

   Намирането на останалите извори, изискваше пресичане на реката. Търсихме по плитко място, за да "преплуваме", но не намерихме. Наложи се да се  възползваме от импровизирания дървен мост за да преминем реката. 

    Жълтокореместата бамка, която ни чакаше на отсрещния бряг.

   Разходката продължи в разглеждане на природата и всички животинки, които срещнахме по пътя си. Голяма част от тях виждахме за първи път. Снимахме и после издирвахме в интернет какво точно сме заснели. Беше интересно както за децата така и за нас. Така в лежерна природно-изследователска дейност, достигнахме до най-големия минерален извор. Оказа се добре познат на местните и много използван . Според тях помагал за кожни и ставни болести.

Не можахме да проверим твърденията за   полезността на водата...защото ползвателите на това "джакузи", бяха захвърлили дрехи и задръжки. Странно за нас, забавно за децата. За това не бях прочела, при проучването на маршрута, но това е част от очарованието на всеки маршрут.

   Постояхме малко в тишината и безвремието на гората и поехме обратно  към село Железница. 

   Прекарахме още един чудесен ден сред природата. Децата се порадваха на животинките, които видяхме, на шума на листата и на прекрасният пролетен ден. Възрастните си починахме сред тишината и шумът на реката.

Зараповски водопад

   Най-после е пролет! След дълги дни на облаци и непрестанен дъжд, прогнозата за поредица от слънчеви дни слага началото на дългите горски разходки. Избираме си място, на което не сме ходили – Зараповския водопад, до село Емен. 

   Пътят до водопада е лесен за откриване, малко след отклонението за  екопътеката Емен-Негованка, по пътя за Вишовград, вдясно се отклоняваме за да стигнем до началото на Зараповската екопътека. 

   Природата тук е  особено щедра. Пищно зелено, наситено украсени цветя и  разцъфнали дървета в невероятно красиви отенъци. 

   След кратка разходка и любуване на художествените възможности на природата, достигаме до водопада. Екопътеката е изненадващо кратка, може би най-кратката от всички, които сме посетили в България. 

   Водопада пада като снежно бяла пяна, в малко зелеенооко вирче. 

   

   Красиво е! Съвършено красиво и нежно. Мястото е обградено от няколко дървени мостчета, по които се разхождаме, докато се любуваме на първите особено слънчеви дни.

   Пътеката е хубава, но твърде кратка за нашите пролетни нужди от разходка. Затова поемаме към каньона Емен-Негованка, който е само на 5 минути от Зараповския водопад...

   

Средновековната крепост Червен

   Отдавна желана дестинация, която все не попадаше в съботно-неделните ни  маршрути. Една средновековна крепост, от второто българско царство, чиито останки, предвид местоположението си, не привличат огромен поток от туристи. В един леко топъл и леко мъглив ден, потегляме към Русе, за да разгледаме това, което е останало от това късче българска история. 

   Крепостта Червен се намира на около 30 км южно от град Русе. Не беше толкова трудна за откриване, предвид оскъдните табели по пътя. 

   

   Крепостта е била голям административен център по време на втората българска държава.  От останките в момента  си личат замък, църкви, обществени сгради и крепостна стена. През 12-14-ти век тук е било оживено място с развити занаяти, обществен и църковен живот.

   Разходката ни започва с живописно изкачване по обезопасени стълби. Крепостта е изградена върху високи отвесни скали, отлично място за наблюдение на цялата околност.

стълбите към крепостта

   След всяко стъпало, гледката става все по впечатляваща и спираща дъха. А в ниското остават селата, които и в миналото са били част от живота на крепостта.

   Самотна и величествена стои единствената запазена бойна кула, която напомня за красотата и архитектурата на този средновековен град.

единствената оцеляла бойна кула

поглед от кулата

   Навсякъде се виждат останки на църкви /до момента при разкопките са открити  13 църкви/:

останки от най-голямата църква в крепостта

   Невероятно е усещането да се разхождаш, там където е кипял живот и са се водили битки за оцеляване. Да се докоснеш до още едно късче от историята и миналото.